|
Никола Козлев (1824 - 1902). През 1843 г. Н.Козлев идва за първи път във Варна, където по-късно става учител. Спомените са записани от сина му през 1890 г. ...За първи път влизах във Варна. Много се учудих, като не бях виждал крепост и още море и гемии (параходи още нямаше). На влизане в града минахме през един мост в градската крепостна врата, обкована с дебело желязо, с дебели големи гвоздеи и дълбокия хендек от двете страни, подзидан с дяланокаменна стена. Особено само виждането гемии, море и чуване бученето на последното ме доведе на мисъл, като че съм на друг свят излязъл. Внимателно разгледах както крепостта, така и мостът, през който минахме, портите, големите в града къщи и сърцето ми трепереше и мислех как да отида при морето и да видя самата му вода. Карах след селяните колата си, както не знаех къде отиваме, а само гледах наоколо. Само когато спрях колата, тогази разбрах где ще стоваряме храната. Спряхме пред един огромен хамбар, наченаха да мерят житото с крини и да носят в хамбаря, а мене и едно младо като мене гагаузче оставиха да пазим колята. Аз не се стърпях, а скришом оставих гагаузчето и тичешком тръгнах към морето, за да видя отблизо водата му и да му се понарадвам; минах през едни, същи през каквито влязохме порти и дойдох до брега. Чуден и дивен предмет ми се представи пред очите. Видях нагледно чуваното ми самото море и на морето гемии; вода широка и до безкрайност дълга с чер цвят; гемии, корита огромни, в ред по два стълпа високи и три пречки, на пречките разпространени бели платна; ладии, които идеха от гемиите, стоваряха на брега разни стоки, които стоки отпосле натоварваха на кола и откарваха в града. Ладиите бяха все черни. Аз не знаех, че са смольосани, а мислех, че от черната вода на морето са се боядисали. Хора стоварваха стоки на брега и пак се връщаха. Аз се чудех на храбростта им, като без страх се връщат с малките лодки по тази дебела, вълнующа вода, която ги дигаше и слагаше. В това ми зайдейване, като гледах чувани, а невиждани неща, няколко гражданчета момчета затвориха крепостната врата за подиграло на мене. Времето беше икиндийско, на залязване на слънцето. Като видях, че затвориха вратата и мислех, че няма вече да я отворят, уплаших се до безкрайност и наченах да викам с все сила, а гърчетата отвътре портата се кикотеха. Един турчин, който беше на брега, завчас ме позна, че не съм отблизо и първи път виждам море, впусна се и начена да псува гърчетата; натисна портата, отвори я и с тоягата, която държеше в ръката си, почна да ги гони, но те избягаха в града. Обърна се към мене и ме попита отгде съм. Аз му отговорих по турски, който това лято бях научил от турците в Казълджиларе, че съм от Търновска кааза и първи път ида във Варна, първи път виждам море и гемии; че в учудването ми, когато гледах невидените ми досега неща, гърчетата ме затвориха и аз се много уплаших да не би да остана извън града при морето. Попита ме с какво и за какво съм дошел и, като му казах, че съм дошел с кола и жито, заведе ме до хамбаря... |